ИЗЧЕЗВАНЕ НА СПОМЕНА
Камен Старчев :: 22.11 - 09.12 :: 2017

ИЗЧЕЗВАНЕ НА СПОМЕНА
Камен Старчев
векторни изображения
22 ноември – 9 декември

откриване 22 ноември, 19:00
Варна, Марко Балабанов 23

“Истина е, че от години рисувам ползвайки електричество. Нищо от това, което съм направил, нямаше да е възможно, ако не разполагах постоянно с еднофазен променлив ток с честота 50 Hz и напрежение 220 V. Винаги съм спазвал правилата за безопасност, без да ползвам гумени ръкавици (нали рисувам без ръце).
Има безброй начини за създаване на изображение. Всяко изразно средство е специфично и се различава от друго. Изборът, независимо от какво е продиктуван, винаги води до различен резултат. Не бих могъл с акварел да направя това, което бих постигнал с акрил и обратното. В крайна сметка целта винаги е изображението. Не случайно не използвам думата картина, а изображение. То е крайната цел и резултат на трудно обозрим процес. Не зная доколко съм създател на това, което правя, а и не мисля, че това е важно. За мен е достатъчно, че чрез векторната графика мога да постигна усещането, което се стремя да създам или предам.
Да променям с прецизност и точност детайли, да променям цялата композиция и елементите в нея и т.н. и т.н… Толкова за техниката. Създаването на изображение, неговото възприемане и разчитане са едни от най-интересните неща на света. Нещо, в което ръката винаги е била един от най-предпочитаните посредници.”

Камен Старчев
пред “Свободно поетическо общество”

целият материал можете да проследите по-долу:
http://freepoetrysociety.com/articles/kamen-startchev

 

Йово Панчев за „Изчезване на спомена”

След серия изложби в Пловдив, които бяха развити в структурата на криминално разследване (Тялото на Орфей, от 2015, Вместо глава на поета от 2016 и Капитални гледища от 2017 г.) в коментарен наратив може да се разгледа и настоящата изложба „Изчезване на спомена”.

Както следствието, така и обвинението ще потвърдят, че разчитат на факти, установени по един или друг начин. Ние, обаче знаем, че това не е точно така. Споменът за нещо не може да му даде стойността на факт. Той е преди всичко следа от среща, засичане на две линии, за които не знаем и не можем да предполагаме на къде ще продължат. Споменът като собствена и като обществена ценност стои на два бряга, две успоредни линии, които разчитат на брод или мост, за да се срещнат. А ако реката на времето между тях изчезне те ще се слеят в една крива и все по-далечна линия, после черта, едва доловима резка и накрая, точка от хоризонта. Ето няколко въпроса от края на разследването:
Кога за пръв път научихте как се казвате? Спомняте ли си къде бяхте на тази дата преди 2 години? А преди 12? Изчезването на спомена по-малко загадъчно ли е от неговото появяване или съществуване?

Кой е най-дълго съхраняваният спомен според книгата на рекордите на Гинес? Каква е средната скорост на поява на спомена? Спомняте ли си убийството на Орфей? Къде бяхте по това време? Какво си спомняте?

Настоящата изложба представя отделни произведения, всяко от отделен цикъл или серия, един вид пунктири, чиято свързаност би дала обща картина. В изследване на потапянето в паметта, назад, напред или просто нататък, те превръщат хоризонта в процес.

Процес в който спомените приемат свойствата на материята спрямо хоризонта на събитията*.

В статията си „Защо не всичко е вече изчезнало?” Бодрияр обобщава общата постановка на тезата си така:

„Да започнем с изчезването на реалното. За смъртта на реалността в епохата на медиите, на виртуалното и на мрежите, е казано достатъчно много – почти без да са си поставяли въпроса кога е започнало да съществува реалното. Но когато погледнем по-детайлно, виждаме, че в модерността реалният свят започва да съществува с решението той да бъде преобразуван и то чрез науката, аналитичното познание за света и технологичното му приложение – тоест, следвайки Хана Аренд, с откриването на архимедова точка извън света (като изхождаме от откриването на телескопа от Галилей и откриването на математическото пресмятане), посредством които естественият свят определено бива дистанциран. Това е моментът, в който от една страна човек се освобождава от света, като го анализира и преобразува, но същевременно му придава силата на реалност. Следователно може да се каже, че по парадоксален начин реалният свят започва да изчезва тъкмо в момента, когато започва да съществува.“

Йово Панчев

*В общата теория на относителността, хоризонт на събитията е граница в пространство-времето, отвъд която събития не могат да влияят на външен наблюдател. Казано по-просто, тя се определя като обвивката на „точките след която няма връщане“, т.е. точките, при които гравитационната сила става толкова голяма, че преодоляването ѝ е невъзможно дори и за светлината. Хоризонтът на събитията обикновено се асоциира с черна дупка. Светлината, излъчена зад хоризонта на събитията, никога не може да достигне до външен наблюдател. По същия начин, всеки обект, приближаващ се към хоризонта, отвън изглежда, че се забавя и никога не преминава през хоризонта, като изображението му се измества все повече и повече към червения край на електромагнитния спектър с течение на времето. Това означава, че дължината на вълната се увеличава, докато обектът се отдалечава от наблюдателя. Пътуващият обект, обаче, не претърпява никакви странни ефекти и всъщност преминава през хоризонта за определено време.

(Уикипедия)

Изложби